Пре-настройка на моделите

В опит да разберем света, в който живеем, ние, постоянно онагледяваме на вид сложни процеси с прости схеми. После се мъчим с тези схеми да си изградим умалени модели на „света”. За да кажем, че даден модел е сполучлив – проверяваме дали реагира по същия начин, както обкръжаващата ни реалност.

Ако имаме схема, в която покачването на даден „показател” в миналото е водило до понижаването на друг, то моделът по тази схема трябва да се „настрои” съответстващо. Оттам предстоят експерименти, симулации, и т.н., за да може изработената схема и модел да бъдат доказани на дело. Повечето модели отпадат с времето. Например наскоро отпадна моделът на Айнщайн за „относителността” защото от ЦЕРН засякоха частици които се движат по-бързо от светлината, преди това отпадат моделите на Нютон, преди това моделите според които земята е плоска...

Що се отнася до моделите, с които се опитваме да онагледим случващото се в обществото, там нещата са къде, къде по-мътни дори от въпроса за зараждането на Вселената. Оказва се не по-малко сложно да отговориш на въпроса „Как да решим дълговата криза в ЕС?”, „Как да увеличим растежа на икономиката ни” или „Ако имам две левчета и дам на Марийка едното.., аз имал ли съм всъщност 2 левчета преди това изобщо?”

Науката (традицията) за това колко точно левчета имаме започва още когато в древните общества са се опитвали да броят добитъка, да мерят земите, да определят дали едно копие може да се продаде за торба зърно или за две торби, три торби, четири... Тази „наука” е вървяла ръка за ръка с „науката” за това дали на крадеца трябва да му се отреже ръката или двете ръце, а убиеца дали да се беси или обезглави, метежникът дали да се посади на кол или разпне...

На вид така различни науки, изискващи различни познания през цялото време гонят една и съща цел: „в кого да е хляба и ножа” и на какви парчета този хляб ще се реже? Появява се и въпроса дали изобщо има хляб за рязане и колко точно? Стабилното в цялата картинка е че винаги е имало някой в който е ножа.

Именно за нестабилния елемент от обществените ни процеси обаче бих искал да поговоря „колко точно е хляба”.. „в кого е ножа”, защото ако сметките излязат криви, онзи който държи ножа ще бъде сменен (рано или късно, по един или друг начин).

Днес въпросът за хляба, за нашето бъдеще, сигурност, спестявания, инвестиции и т.н. е толкова несигурен и сложен, че имащите функцията да го разпределят и измерват са в патова ситуация. Сократовият парадокс „колкото повече знам толкова повече знам, че нищо не знам” връхлита върху нас все по-силно. В дните, когато се разбива илюзията за познание в сферата на точните науки (разбития модел на Айнщайн и откритите по-бързи от светлината частици) разбива се и илюзията, че някой може да на „оправи”. На дневен ред е неспособността на ЕС да реши проблема с дълговата криза; на дневен ред е неспособността на САЩ да реши проблема с държавния си дълг; на дневен ред е глобално забавяне (стагнация) на световната икономика; политическа криза и бедствия в Япония; революции в арабския свят; слаб Израел, който ще бъде принуден да се оттегли от претенциите към Палестина и евентуално нова държава – Палестина (не че това е добре или зле, но е показател за отслабени позиции); неспособност на великите сили да урегулират ситуацията в Ирак и Афганистан (въпреки че през ден излизат новини за ликвидирани лидери на Алкайда); девалвация и рекордни нива на търговски дисбаланс в страни с ляво управление като Беларус; политически театър и постановки навсякъде по света. Навсякъде онези, които „държат ножа” и мерят хляба се оправдават с: „вижте онези оттатък, съседите ни колко са зле”, ежедневно се обявяват корекции на прогнозите в посока надолу... Индексите на финансовите пазари спадат, спадат, спадат, спадат...

Въпросът за нашето бъдеще дали е „светло” или не дотам... се преоценя в отрицателна посока. В света се произвежда дадено количество стока и циркулират дадено количество парични еквиваленти... Всеки се пита дали утре ще има ТОЙ/ТЯ достатъчно от въпросните еквиваленти, че да живее добре? Бих казал, че е по-добре да се запитат дали утре ще има достатъчно стока... а един от главните фактори за бъдещето са действията на правителствата.

В онези държави, чиито граждани са живели добре до вчера, днес имат огромен държавен дълг – надхвърлящ 100% техния БВП. Онези държави, които са разчитали да поддържат ръст на икономиката чрез износ, днес ще трябва да преосмислят стратегията си, тъй като основните им вчерашни клиенти, днес не са в състояние да си позволят да харчат със същия темп. Новите клиенти не са толкова ларж, пазарят се до последно за отстъпки.

Логично е при подобно стечение на обстоятелствата да очакваме обикновения човек все по-трудно да финансира мечтите си за къща, кола, почивка, ремонт и т.н. В момента, в който огромна маса от потребителите останат без средства, които да похарчат за стоки – тогава производителите ще са принудени да намалят мащабите на производство, да уволнят персонал... Оттам нова вълна на спад и омагьосан кръг от спадове...

Проблемът в момента се състои в това, че онези които държат хляба не могат да намерят решение на това как да се излезе от омагьосания кръг на спада. Ако просто напечатат пари и ги вкарат в икономиката, на бърза ръка цените на всички стоки ще нараснат и ефектът от упражнението ще е в най-добрия случай нулев. Ако оставят длъжниците да фалират и се опитат чрез някакъв сорт приватизация да преразпределят активи от едни ръце в други, отново това ще доведе до свиване на икономиката и нулев ефект в най-добрия случай. При всички положения, горните мерки ще се отразят на джоба на обикновения гражданин, който или ще има по-малко средства от преди, за да купува стока или стоката ще е на по-високи цени, а средствата в джоба ще нарастват по-бавно от цените в магазина...

Има явна грешка в модела, с който представяме икономиката. Концентрирани сме повече над това да онагледим света в традицията на счетоводството, където всеки един участник се явява или кредитор, или дебитор и интересите им се сблъскват и регулират на пазара. Картината на числата, освен че е размазана и черно-бяла, почива на вече неактуални данни.

Когато например Обама внася за разглеждане един или друг план, няма как републиканците да бъдат убедени, че планът ще сработи, а различните икономисти ще се надпреварват да дават мнения кое от кое по-противоречиво. Един ще каже, че планът е великолепен, защото ще се пренасочат повече средства към домакинствата, друг на обратно ще възкликне, че планът ще погуби икономиката, защото цените ще скочат, трети ще каже че цените може и да не скочат веднага, но ще се покачи държавния дълг и ще се наложи да се вдигат данъците, четвърти ще спорят че планът ще доведе до покачване на вноса и щети за местните производители, пети съвсем друго... че планът почива на стари данни за икономиката и предвидените мерки са недостатъчни... И всички те ще имат някакви основания базирани на един или друг иконометричен модел, една или друга хипотеза (в зависимост от предубежденията).

Целта на играта е от пари да се създадат стоки и услуги, които в последствие да създадат още повече пари и цикълът да продължи, освен това темпът на това нарастване трябва да бъде достатъчно бърз, че електоратът да усети „подобренията” като възможност да се радва на повече стоки и услуги, спрямо предходния период.

В момента, в глобален план, този темп се оказва недостатъчно бърз и електоратът е масово недоволен, а на места темпът е отрицателен и там електоратът е изключително недоволен.

Основните играчи са: 1. Банките, които разпределят кредита; 2. Фирмите, които ползват кредита да създават стоки и услуги, които изплащат кредита и лихвите на банките, които създават работни места; 3. Домакинствата, които получават доходи от фирмите под формата работна заплата и/или дивиденти; спестяват и получават лихва от банките; теглят потребителски кредити и плащат лихви, получават пенсии, застраховат се; 4. Правителствата, които събират данък от всички останали, и връщат средствата обратно в икономиката, като създават работни места, инвестират; 5. Пенсионните фондове, застрахователните дружества и др. финансови институции, които инвестират събраните средства във финансовите пазари, изплащат пенсии на домакинствата, изплащат обезщетения по застраховки. 6.Външните пазари, източник на внос, възможност за експорт и конкуренция, преки чуждестранни инвестиции.

Къде се къса нишката в този кръговрат? Моделите, които ползваме дават противоречиви отговори, но е ясно че някъде по веригата се отклоняват средства по неефективни канали. Не бива да забравяме, че в крайна сметка целта е домакинствата да могат да си позволят повече стоки и услуги, спрямо предходния период. Това може да стане ако работодателите повишават работната заплата по-бързо от ръста на цените; или с увеличаване достъпа до евтин потребителски кредит, който да е възможно да се обслужва от същите тези заплати; или намаляване на данъците. Друг вариант е държавата да създава нови работни места инвестирайки средства в различни проекти, т.н. „ръчно управление”.

Очевидно в момента няма как работодателите да започнат да повишават заплатите, тъй като в икономиката няма достатъчно ръст. Очевидно банките няма как да започнат да отпускат повече потребителски кредити, защото доходите на населението не са достатъчни, че да обслужват повече кредит (няма ръст). Инвестициите на пенсионните фондове губят стойност поради колапса на финансовите пазари (няма ръст). Държавата не може да събере достатъчно приходи от данъци, тъй като доходите на фирмите, домакинствата и финансовите институции в страната спадат... Държавата не може да премине на ефективно „ръчно управление”, поради невъзможност да привлече средства посредством увеличаване на държавния дълг (слаби постъпления от данъци недостатъчни да покрият обслужването на нов дълг...)

Изправени сме пред класическа депресия и нова рецесия, и пак депресия. За съжаление в този глобален свят опцията правителствата да харчат пари които нямат е вече изчерпана. Невъзможна е и опцията за либерализация на пазарите, тъй като това крие ужасяващи последствия. Отговорът на задачката как да се увеличат доходите на домакинствата може би се крие в някои от идеите на Маркс за разпределението на добавена стойност.

Тук не говоря за някакви видове брутални форми на погазване на частна собственост. Но при всички случаи говоря за адекватна намеса на държавата при разпределение на добавената стойност. Във всяка една икономика съществуват определени бизнеси, които генерират огромни приходи (съпоставено със съответното БВП), но поради една или друга причина добавената стойност от съответния бизнес не достига до обществото. Почти във всяка държава има примери (често монополни интереси на глобални корпорации, често картелни интереси на икономически групировки ) където с разрешението на правителството корпорациите експлоатират ресурс извличайки добавената стойност без да оставят справедлив дял от нея на домакинствата.

Несправедливото разпределение на добавена стойност може да се случи или чрез поддържането на ниско заплащане на труда, или с нежелание на корпорацията да направи допълнителни инвестиции, които да създадат добавена стойност за обществото, от това е възможно и да страдат други бизнеси в страната, които са принудени да намалят мащаба на дейността си и да съкратят персонал. Възможно е определени сектори (банков например) да са оставени да акумулират твърде високи нива на добавена стойност без механизми тази стойност да се разпределя справедливо.

Има достатъчно методи държавата да направи анализ дали дадени „целеви” дружества (често монополисти, концесионери, финансови лобита и т.н.) имат ресурсите да направят едни или други инвестиции или да увеличат нивото на заплащане на труда на определени нива. (Това НЕ СЕ отнася за нашата държава, тъй като в управлението и в администрацията болшинството са некадърници... и пак ще объркат нещо ако се заемат с подобна работа)

При условие че държавата няма средства в кризисна ситуация да премине дори на „ръчно управление”, а електоратът от ден на ден става все по-беден, държавата е длъжна да потърси алтернативни методи за „рязане на хляба” (без увеличаване на данъци, без увеличаване на държавния дълг). Всичко това, естествено, следва да бъде направено след задълбочен анализ и професионално, без излишни движения, безшумно и с индивидуален подход.