сряда, 21 август 2013 г.

Приказка за един мелничар и едни евробондове














Имало едно време един богат мелничар, който живеел в едно китно селце. Съселяните го уважавали много и с радост вече дълги години ходили при него да си мелят брашното.

Но не винаги е било така. Преди години баща му на мелничаря бил лихвар и след като повечето в селото, а и в съседните села му дължали парички, той почнал да тормози селяните и на повечето успял да им вземе имотите (с помощта на няколко местни яки момчета). Полакомил се за имотите в съседните села, но в крайна сметка, след като всички се обединили срещу него, лихварят избягал далече яко дим, оставяйки невръстния си син на милостта на ония, които до вчера тормозил.

Синът на лихваря бързо си стъпил на краката и станал прочут мелничар. Мелил повечето брашно „на версия” като позволявал клиентите да плащат със следващата реколта, която така или иначе с всяка година била повече и повече. Нямало други мелници, защото този бил единственият, който мелил на версия и просто нямало смисъл от други, защото мелничарят постоянно правил мелницата и складовете си по-големи и по-големи, по-ефективни и по-ефективни. В съседните села останали няколко мелничаря, ей така - повече за „хоби”, те самите често ходили при героя на тази приказка да им мели брашното.

Направил голямо зърнохранилище и почнал да продава на онези, които временно нямали жито. Всичко вярвало добре, доде реколтите започнали с всяка година да намаляват. Всеки започнал да дължи нещо на другия. Положението било еднакво навсякъде – във всички села, имало дългове, както между близки съседи, така и между отделните села.

Днес мелничарят е пред избор:

Ако продължи да дава зърно и да мели на версия, както досега, ще има опасност в собствената му къща да настъпи глад. Ако ли спре версиите, онези от които е натрупал богатството си ще спрат да внасят в хранилището му зърно (вярно, те вече отдавна не внасят, но..). Има и перспективи да продава зърно и брашно на далечно село на изток, където въпреки че доскоро хората били бедни, сега нещата се обръщали на обратно.

В общи линии пред същия избор стои в момента Германия. Ирландия, Португалия, Испания, Италия, Гърция – правителствата на всичките тези държави години наред са си правили сметките „на версия”, тоест, трупайки дефицит. В годините на растеж това не е било проблем, като ти растат доходите, плащаш си лихвите по дълга, погасяваш си го и не ти пука, даже теглиш нови заеми. Сега, когато всяка година на същите тези страни доходите им намаляват (в реални величини, като изключим надутите от инфлацията цени) да си плащаш дълговете става сложно.

Освен това настъпва и всеобща паника. Онези, които са дали на заем на тези държави са си мислили, че обещаният доход е с нулев риск. Наистина едно правителство винаги може да вдигне данъците и да си набави необходимите средства, че да си погасява борчовете. Да, ама нещата не са толкова прости. По-високи данъци значи още по малки доходи за фирмите в съответните държави и за гражданите. Веднага настъпва и паниката на финансовите пазари, акциите на фирмите губят стойността си (нали зад тази стойност стоят обещания за дивиденти, а след като се вдигнат данъците, то.. дивиденти .. през крив макарон).

Паниката сама по себе си води до последствия, които не би следвало да се случат, ако хората глед разумно и трезво над нещата. След като на въпросните правителства им е все по-трудно да намерят някой „балък” да им даде назаем, то те се принуждават да теглят кредитите на по-високи лихви. Оттам, лихвите за всички граждани на съответната държава стават по-високи.

И когато никой вече не може да тегли кредит – икономиката спира.

Единственото спасение на Европа е Германия. Тя единствена има доходи далеч над бюджетния дефицит, донякъде и Франция, но.. само донякъде. Ако Германия поеме риска да рефинансира дълга на затруднените ЕС-членки, нещата ще се уравновесят (поне на този етап).

Пускането на „евробондове” гарантирани от всички богати държави-членки на ЕС ще разсее съмненията за риск и лихвите, на които ще се пуснат въпросните книжа ще са достатъчно ниски, така че да няма напрежение във финансовия свят. Лихвите ще се задържат на стабилни нива и кредитите ще растат стабилно (поне на този етап).

Нека се върнем сега към нашата приказка за мелничаря. Една вечер той събрал семейството си и им казал: „Баща ми беше алчен лихвар, който тормозеше всички. Но след като си получи заслуженото, той избяга, а на мен лично никой не ми потърси сметка за греховете му. И сега сме най-богатото семейство в околността. Считам, че трябва да помогнем на нашите съселяни. Утре смятам да обявя, на цяло село, че който дължи на някого брашно – могат двамата да дойдат при мен. Аз ще дам на ищеца каквото му се полага, а длъжникът ще ми плати догодина когато дойде новата реколта, всички които тази година на мен лично ми дължат зърно, аз ще ги изчакам до следващата година и ще им дам достатъчно че да изкарат зимата!”

Няма коментари: