Приказка за един мелничар и едни евробондове

Имало едно време един богат мелничар, който живеел в едно китно селце. Съселяните го уважавали много и с радост вече дълги години ходили при него да си мелят брашното.

Но не винаги е било така. Преди години баща му на мелничаря бил лихвар и след като повечето в селото, а и в съседните села му дължали парички, той почнал да тормози селяните и на повечето успял да им вземе имотите (с помощта на няколко местни яки момчета). Полакомил се за имотите в съседните села, но в крайна сметка, след като всички се обединили срещу него, лихварят избягал далече яко дим, оставяйки невръстния си син на милостта на ония, които до вчера тормозил.

Синът на лихваря бързо си стъпил на краката и станал прочут мелничар. Мелил повечето брашно „на версия” като позволявал клиентите да плащат със следващата реколта, която така или иначе с всяка година била повече и повече. Нямало други мелници, защото този бил единственият, който мелил на версия и просто нямало смисъл от други, защото мелничарят постоянно правил мелницата и складовете си по-големи и по-големи, по-ефективни и по-ефективни. В съседните села останали няколко мелничаря, ей така - повече за „хоби”, те самите често ходили при героя на тази приказка да им мели брашното.

Направил голямо зърнохранилище и почнал да продава на онези, които временно нямали жито. Всичко вярвало добре, доде реколтите започнали с всяка година да намаляват. Всеки започнал да дължи нещо на другия. Положението било еднакво навсякъде – във всички села, имало дългове, както между близки съседи, така и между отделните села.

Днес мелничарят е пред избор:

Ако продължи да дава зърно и да мели на версия, както досега, ще има опасност в собствената му къща да настъпи глад. Ако ли спре версиите, онези от които е натрупал богатството си ще спрат да внасят в хранилището му зърно (вярно, те вече отдавна не внасят, но..). Има и перспективи да продава зърно и брашно на далечно село на изток, където въпреки че доскоро хората били бедни, сега нещата се обръщали на обратно.

В общи линии пред същия избор стои в момента Германия. Ирландия, Португалия, Испания, Италия, Гърция – правителствата на всичките тези държави години наред са си правили сметките „на версия”, тоест, трупайки дефицит. В годините на растеж това не е било проблем, като ти растат доходите, плащаш си лихвите по дълга, погасяваш си го и не ти пука, даже теглиш нови заеми. Сега, когато всяка година на същите тези страни доходите им намаляват (в реални величини, като изключим надутите от инфлацията цени) да си плащаш дълговете става сложно.

Освен това настъпва и всеобща паника. Онези, които са дали на заем на тези държави са си мислили, че обещаният доход е с нулев риск. Наистина едно правителство винаги може да вдигне данъците и да си набави необходимите средства, че да си погасява борчовете. Да, ама нещата не са толкова прости. По-високи данъци значи още по малки доходи за фирмите в съответните държави и за гражданите. Веднага настъпва и паниката на финансовите пазари, акциите на фирмите губят стойността си (нали зад тази стойност стоят обещания за дивиденти, а след като се вдигнат данъците, то.. дивиденти .. през крив макарон).

Паниката сама по себе си води до последствия, които не би следвало да се случат, ако хората глед разумно и трезво над нещата. След като на въпросните правителства им е все по-трудно да намерят някой „балък” да им даде назаем, то те се принуждават да теглят кредитите на по-високи лихви. Оттам, лихвите за всички граждани на съответната държава стават по-високи.

И когато никой вече не може да тегли кредит – икономиката спира.

Единственото спасение на Европа е Германия. Тя единствена има доходи далеч над бюджетния дефицит, донякъде и Франция, но.. само донякъде. Ако Германия поеме риска да рефинансира дълга на затруднените ЕС-членки, нещата ще се уравновесят (поне на този етап).

Пускането на „евробондове” гарантирани от всички богати държави-членки на ЕС ще разсее съмненията за риск и лихвите, на които ще се пуснат въпросните книжа ще са достатъчно ниски, така че да няма напрежение във финансовия свят. Лихвите ще се задържат на стабилни нива и кредитите ще растат стабилно (поне на този етап).

Нека се върнем сега към нашата приказка за мелничаря. Една вечер той събрал семейството си и им казал: „Баща ми беше алчен лихвар, който тормозеше всички. Но след като си получи заслуженото, той избяга, а на мен лично никой не ми потърси сметка за греховете му. И сега сме най-богатото семейство в околността. Считам, че трябва да помогнем на нашите съселяни. Утре смятам да обявя, на цяло село, че който дължи на някого брашно – могат двамата да дойдат при мен. Аз ще дам на ищеца каквото му се полага, а длъжникът ще ми плати догодина когато дойде новата реколта, всички които тази година на мен лично ми дължат зърно, аз ще ги изчакам до следващата година и ще им дам достатъчно че да изкарат зимата!”

В борба за добавена стойност

Един от абсурдите, които чух напоследък е твърдението, че преките чуждестранни инвестиции са вредни, защото като резултат източвали и последните стотинки от джоба ни. В случая се има в предвид, например как едни или други западни „ритейлъри” са си купили земя в България, инвестирали са някой лев в построяването на търговски площи, а оттам оставят стотинки за местните работници, източвайки добавената стойност извън държавата.

Да се твърди обаче, че инвеститорите ограбват страната ни е абсурдно (още повече че има инвестиции, които създават и полезни странични ефекти). Истината е, че ние сами-себе-си ограбваме, и по-точно, некадърните ни правителства го правят.

Много ясно, щом имаме за правителства рушветчии, тях няма да ги е еня кой, как инвестира, при какви условия и т.н. И след като е взет вече рушвета, отгоре си траят. Най-много да дойде следващото правителство от други рушветчии, които не са си топнали от меда и почват да създават допълнителни проблеми, от които резултатът е ново бърникане в нашите джобчета.

Но не е проблема само в рушветите. Законите ни са абсурдни. Абсурдни са не като ги сравним със западните, а именно, защото в ситуации които не са аналогични на западните, ние се мъчим да прилагаме западни принципи и мерила. Чиста проба идиотизъм, защото нашата ситуация е различна и на нас ни трябва съвсем друг подход.

Вчера по новините даваха как в Ирак производителите се оплакват, че държавата не ги пазила от вносната продукция. Те нямат достъп до финансиране и съществуват куп бюрократични пречки, а в същото време трябва да се конкурират с внос от „Запада”... При нас не е ли същото?! Добавената стойност „изтича” навън - именно защото местните създатели на добавена стойност са притиснати в ъгъла, а чуждите мега-търговски вериги са оставени да си развяват байрака (щом си платят „входното билетче”).

Най-голямото престъпление е че единственото ни природно благо (плодородната ни земя) е неоползотворена, а в магазина купуваме ли купуваме вносни продукти. Такова е положението във всички сектори на икономиката (особено там където „бди” комисията по защита на конкуренцията).

Но някак си, най-боли като виждаш един стратегически за икономиката ни отрасъл – съсипан (хайде не е съсипан съвсем, но вместо да имаме земеделие което да повдигне икономиката ни до истински-европейско-ниво, ние сме най-бедните в Европа /с най-малко доходи и добавена стойност на глава от населението/).

И защо купуваме гръцки/турски и т.н. зеленчуци? Отговорът е защото си нямаме достатъчно свои. Толкова малко произвеждаме, че дори и нашите (скромни) нужди не можем да задоволим. Защо произвеждаме малко? Защото земеделците нямат добри (финансови/ законови/ логистични) условия да произвеждат. Какво означава „добри условия” за производство? Добри условия са всичко, което прави така, че добавената стойност, в колкото се може по-голяма степен, да остава при производителя, а прекупвачите и търговците да оптимизират и да са ефективни, а не кожи да дерат.

При условие че от най-близкия земеделец (в радиус от 100 км.) можеш да си купиш стока поне 3 пъти по-евтина от магазина, значи нещо доста се е объркало! Разбирам за логистика и дистрибуция нещата да се се оскъпили със максимум 80-90%, но с 200%, това вече не се трае!

Мислите ли си, че бай Иван, ако и той имаше възможност да продава стоката си двойно по-скъпо нямаше да произвежда? Ще произвежда и още как! А вие, ако имате възможност да си купите стоката от бай-Иван 30 - 40% по-евтино вместо същата стока от лъскавия супермаркет, ще си купите ли от бай Иван или предпочитате да ходите до мола?

Изводът: вместо молове, трябва да строим борси за производители. На пръв поглед този извод звучи като някакво неефективно и необмислено решение, но не е така.

Някои ще кажат че „вече има борси за производители”, че „бай Иван просто не може да се конкурира с турските и гръцките производители” и т.н.

Аз ще кажа първо, че съществуващите борси за производители са недостатъчно, трябват още. Второ, видът, локацията и услугите на тези съществуващи борси не позволяват на крайния потребител да си купи стока оттам, т.е. необходими са (ако ще и законови) мерки така, щото всеки да може да си купи (удобно и лесно) стока на дребно от такава борса.

Така на бай Иван ще му се разрешат законовите, административните и логистичните пречки пред това да продава стоката си на изгодни за него цени. Така „ритейлърите” няма да имат възможност да си играят с цените, тъй като ще бъдат притиснати, от една страна, от производителя (вече с пряк достъп до крайния потребител), от друга страна от купувача.

А онези, които си мислят че Бай Иван, който е на максимум 100 км. от вас е по-малко конкурентноспособен от бай Хасан или бай Петрос дето са на 700-800, че и над 1000-2000 км. от вас (при сегашните цени на горивата), ще им кажа просто, че нямат акъл, и това е.

По въпроса за това дали подобни действия (създаването на специални борси за производители) е ефективен стимул за производителите, могат да се направят следните коментари:

А) Ако тази политика се облече в разумни законодателни практики (безвъзмезно/преференциално предоставяне на общинска/държавна земя за целите на борсите); (законови рамки които дават предвидимост на приходите/разходите на подобни борси); (данъчни преференции/ стимулиране); (адекватни административни процедури и комуникация)... то подобни начинания бързо ще намерят желаещи инвестиори и финанси.

Б) Ако подобни борси се създадат, така че да са удобни както за производителите (оборудвани с адекватни складови съоръжения, лесно достъпни транспортно, ефективно и ясно оформяне на всякаккъв вид документация, обезпечен достъп до необходимите административни органи, активна информационна политика и т.н.), така и да дават лесна възможност за продажба на краен потребител, на цени от производителя (т.е. по-ниски от магазина), то производителите лесно ще намират ИЗГОДНО финансиране на начинанията си, тъй като рискът в бранша ще е минимизиран. То - крайният потребител ще може да се радва на повече блага за същите пари или да спести средства.

(Вторник, 26 юли, 2011, гр. София)

Защо след 15 години централно-плановата икономика ще се завърне?

Като дете, винаги щом пробръмчавахме с колата покрай, сякаш безкрайните редути от панелни кутийки на ж.к.-тата из България, ме обхващаше срам от това колко са грозни, еднакви и мрачни. Това бяха времената на 90те, американските филми представяха гламурната картинка на богатия запад, а в България тъкмо се появяваха новобогаташите със скъпите коли, новите къщи и .. „всички екстри”. Искаше ни се да живеем красиво, така, както ни показваха от американските филми...

Днес съм по-практичен, приемам панелните блокчета – нормално. От доста време все в такива съм на квартира, доста приятели живеят в тях. Но май, никой не се замисля, че времето безмилостно отброява настъпването на края на техния физически живот. Според едни експерти срокът им на годност е 50-60 г., според други – може и 70 години да изкарат, но...

След 10 години, вече ще стане късно да се мисли по този въпрос, ала на даден етап не виждам на някой да му дреме, особено на „отговорните кадри” – други са проблемите на днешното време.


Според статистиката над 2 млн. българи живеят в панелни жилища. Тези сгради са строени кампанийно през 60те, следващите вълни на застрояване са през 70те и 80те. Което ще рече, че в един момент (някъде през 2020/плюс) изведнъж стотици хиляди граждани ще станат обитатели на напълно амортизирани сгради, готови да се разпаднат във всеки един момент.

Някои ще възкликнат радостно и ще започнат да си представят планините и реките от пари, които ще потекат към строителните фирми. Но истината е, че колкото и да е голям апетитът на строителните предприемачи, тази лъжица от стотици хиляди граждани (повечето от които са перманентно финансово затруднени) не е за тяхната уста.

Със сигурност след 2025та ще трябва да се осигурят временни жилища, поне за половин милион души из цялата страна, а след 2030та за още милион поне. В същото време панелните останки на ж.к.-тата ще трябва да се съборят и да се построят жилища за над 1,5 милиона души (в зависимост от демографията по това време).

Кой ще плати за построяването/ наемането на временните жилища? А кой ще плати за разрушаването и застрояването на жилищните комплекси? И после за демонтирането на временните постройки? По сегашни цени на строителство говорим за близо 20 милиарда лева разходи (25-30 хиляди лева на човек), още при първата вълна – блоковете от 60те и част от 70те.

Малцина българи са/(ще бъдат) способни, било то на изплащане, да поемат подобна тежест, дори цената да е двойно по-малка! И държавата, било то частично, не е в състояние да финансира такъв проект. Подобни разходи биха били несъразмерни с приходите на републиката. Като отчетем, че поносимите разходи на държавата са в рамките на десетина милиарда годишно (а тези пари едва стигат за текущите разходи), не виждам до колко и държавата би могла да помогне по въпроса. Простете за кръчмарските сметки, но само обрисувам ситуацията в щрих.

Заеми/ програми от ЕС? Ако беше само България.., евентуално би могло да се измисли нещо, но цялата Източна Европа е осеяна в панелки, които към 2025та ще трябва да се разрушават. Помощта от ЕС, най-вероятно, няма да стигне за никъде, напротив, ще доведе до излишна бюрокрация.

А проблемите не са само в парите за строежите. Ако следващите две правителства закъснеят с конкретните мерки, просто не ми се мисли...

Помислете как ще се релокират стотици хиляди граждани във временни лагери/ или ще се намерят временни жилища за тях, без да се достигне до ситуация на хаос. Помислете как изведнъж търсенето на всякакви допълнителни стоки и услуги ще скочи неимоверно и ще създаде условия за търговците да надуят цените.

Смятам, ще се съгласите, че мащабите на този проблем изискват невиждано ниво на централизирана координация, което сегашният строй няма как да предложи?

Дали ще се наложи планирано увеличение на заплатите на населението и контрол над евентуалната инфлация чрез не-пазарни (централно-планирани) средства; дали разходите за построяването ще се оптимизират чрез национализиране на определен бизнес, въвеждане на регулации и временно национализиране на земя за нуждите на временните лагери; и др. мерки, които не спадат към графа „свободна пазарна икономика”?

Едно е ясно – другарите от социализма/ и господата-демократи са ни оставили такова наследство, което не ни дава друг избор – освен да се върнем към централно-планова икономика.