Нашите желания не ни дават покой. Те непрестанно растат и колкото повече искаме, толкова по-сложно ни става да живеем един с друг. Бурният двадесети век е вече в историята. Какво ни предвещава днешният век? Какви сътресения ни носи? Ще съумее ли човечеството, раздирано от непримирими противоречия, да овладее вулкана от страсти, чието име е «егоизъм»?
На него му е било съдено да се роди в средата на XXI столетие. Програмирайки генетичния портрет на момчето, родителите се спрели на класическия вариант: стоманената основа на безкомпромисността с нанизания върху нея гирлянд от властолюбие, корист и любознателност.
В детската градина, сред същите планирани малчугани, той старателно развивал своите заложби. Възпитателките не можели да му се нагледат и почти не прилагали върху него електрошока.
Институтът за семейството към това време беше отживял своето и на него не му се наложи да понася ужасите от близостта с прадедите. Децата бързо се научаваха да се разбират помежду си, всички те бяха на нож, но се придържаха към рамките на позволеното, нали наказанието за непослушание можеше да бъде осиновяването от една от онези старомодни двойки, които все още се държаха заедно.
От шестгодишна възраст у първокласниците започваха «пристъпите на егоизма» - необузданите избухвания на агресия и ненавист. Училището, учещо ги да живеят в условията на постоянна криза, преподаде на нашия герой безценни уроци по съвместно съществуване. Той се научи систематично да «изпуска парата», благодарение на «малките детски пакости», които даже се приветстваха, ако не водеха до необратима вреда към себе си и другите.
Започна една поредица от занятия, прекъсвани от време на време от процедури в училищната болница, след поредната «приятелска издънка». За провинение тук лишаваха от обезболяващо, а за нарушения изпращаха на съд по възпитателната версия на наказателния кодекс. Нейното главно различие се състоеше в отсъствието на доживотен затвор, който от милосърдие веднага се заменяше със смъртно наказание.
Надареността на подрастващото поколение, също както и неговата жестокост, биеха всички рекорди. Налагаше се училището да обучава децата не само на науките, но и на самоконтрол. Всеки човек трябваше да сдържа могъщия напор на непреодолимите желания и да си дава воля само в онези ситуации, които бяха предвидени от закона.
През времето на ученето много от децата се отсяваха, не намирайки сили да укротят своята природа. Тези неудачници, като правило, до края на дните си не излизаха в свободния свят, пред вид явната опасност за обществото.
Обаче нашият герой твърдо знаеше, че ще съумее да се влее в живота на възрастните. Лавирайки между съкрушаващите чукове на вътрешните позиви, той упорито вървеше към целта. В последната година, когато половината възпитаници отпаднаха от съревнованието, той се държеше като стомана и усърдно избягваше и най-малките подозрения в несъстоятелност.
Но преди самите зрелостни изпити, в него се засели празнотата. Постоянният стрес обезцени всичко онова, към което той се стремеше. Прилежният ученик повече не вярваше в правотата на своите учители, разочарова го целта, с години набивана в съзнанието: «да вземе всичко от живота». Даже удачният генен набор беше безсилен тук - гените са властни над тялото, но не и над духа. Обещаната свобода се оказа фикция, пред него се простираха дълги години на заточение в клетката на собствения егоизъм.
Точно тогава той си зададе въпроса, от който така старателно го предпазваха: «Защо съм се родил на света?»
Читателю, тази история може да има няколко продължения. Ще съумее ли нашият герой да намери отговора или ще склони глава пред неумолимата природа? Ще намери ли методиката за правилното развитие, или ще изгори в пламъка на своите желания? Ще приеме ли заблудите на по-възрастните, или действително ще порасне? Ние предоставяме на вас възможността да решите неговата съдба.
О. Ицексон
допълнително четене и преглед на филма «Свободата на волята»: http://www.kab.co.il/rus/17/tupik
