сряда, 21 август 2013 г.

Работи "по-бързо"!

















Съгласно последни данни в страната ни има около 456 хиляди безработни...

Последващият кратък анализ цели да докаже че този проблем може сравнително безболезнено да бъде поправен (намален на половина) чрез въвеждане на своеобразен „данък лукс”. В предишна бележка, озаглавена „Working Shorter Hours” (линк: https://www.facebook.com/notes/slaveyko-yordanov/working-shorter-hours/10151796085099297  ) се опитах да изложа идеята за по-краткото работно време като стимул за икономиката.

Преди да започна с анализа, държа да подчертая че аз лично не съм привърженик на данъците, включително и данък „лукс“, но понякога едно „зло“, използвано по правилен начин за справедлива кауза е възможно да доведе до удивителни резултати в несправедливия свят, в който всички живеем.

В рамките на нашата държава тази идея може да бъде реализирана чрез въвеждане на „данък лукс” или „данък по-кратко работно време”. Събраните средства от данъка може да бъдат пренасочвани към работодатели, кандидатствали по определена програма, и като намалят работното време на определени свои служители (без промяна на заплатата), да наемат нови служители, които да компенсират „освободените” часове/дни.

Разбира се, редно е въпросните нови работни места да имат годишно възнаграждение до 30000 лева, най-малкото, за да бъде възможно по-голям брой безработни да се възползват.

Идеята на този данък, би следвала да бъде такава, че всеки да бъде облаган прогресивно, спрямо възможностите си: колкото по-високи доходи, толкова по-висока ставка.

Правилният подход за изчисление на данъчната, процентова ставка следва да се извършва чрез формула, логаритмичен тренд от типа:
y = 0.115ln(x) - 1.1026

където:

  • „y” е данъчната ставка
  • „x” е последният отчетен сбор от нетни доходи за годината


Максимално размерът на ставката достига 50% и се закотвя на това равнище, без да нараства повече, независимо колко голям доход се облага.

Целта на тази формула е да смекчи разликите в доходите след облагане с данъка. Примерно, ако преди облагане с данъка разликата в доходите на два различни данъкоплатеца е била 30%, то.., от прекалено рязко намаляне на ставката, данъкоплатеца с по-ниския доход може да се окаже със значително по-близък, дори равен доход с другия, който преди облагането е имал 30% по-високи доходи. Тази формула смекчава ефекта от снижаващата се/нарастваща ставка до разумни граници с елегантно решение.

Главното в случая е всеки член на обществото да допринася за всеобщото благо, според възможностите си, колкото по-големи възможности, толкова по-висока ставка, плавно покачваща се, с логаритмичен темп.

Другият особен момент е събраните средства да се използват за елиминация на безработицата в страната, а това най-лесно може да се извърши ако някой работодател просто съкрати работното време на определени служители, без да им намалява заплатата и наеме допълнително работници като ползва средства от събраните данъци.

Така печелят максимален брой хора, онези които най-сетне намират работа и онези които имат такава, но получават бонус „повече свободно време“ – двоен ефект!

По последни актуални данни БРУТНият НАЦИОНАЛЕН ДОХОД на страната възлиза на около 73 милиарда лева, по сметка „Компенсация на наетите лица” (доходи от заплати) се отчитат около 28 милиарда, а по сметка „Брутен опериращ излишък и смесен доход” (капиталови доходи) се отчитат 37 милиарда. Иначе казано, за заплати в страната са раздадени 28 милиарда, и са генерирани 37 милиарда капиталови печалби (за година).

Около 50 милиарда е потреблението (похарчените пари през годината от въпросните получени заплати и печалби).

Грубо казано, раздадените заплати, така или иначе вече са данъчно обложени с около 22% обща ставка/ и печалбата също е обложена с данъци с около 15% обща ставка. Т.е. на разположение в икономиката, реално отчетени са около 22 милиарда нетни доходи от заплати / и около 32 милиарда от дивиденти и други видове нетни доходи. Апропо, тази груба сметка кореспондира с 50те милиарда потребление на домакинствата, т.е. долу-горе колкото са чистите доходи на домакинствата, толкова е и годишното потребление в страната (парите които харчим за година).

В икономиката ни се трудят около 2,2 милиона души със среден нетен доход около 600 лева, т.е., не повече от 16 милиарда от въпросните нетни 22 милиарда са заплати на хора от.., така да кажем.. средна и ..ниска работна класа. Около 6 милиарда в икономиката ни са заплати (чист доход) на служители с над 30 хиляди лева годишна работна заплата (висока работна класа).

Въпреки че не е ясно как са разпределени тези 6 милиарда и не е ясно с какви ставки може хипотетично да се обложат.., дори само с 15% (средно) да се обложат.., това са почти 1 милиард лева данъци по предложената схема (или над 30 хиляди нови работни места до 30 хиляди лева работна заплата).

Казвам „не е ясно”, защото не съм от НАП и имам достъп само до публикуваното в НСИ.

Освен това, в икономиката ни се отчитат над 32 милиарда нетни доходи от бизнес. Също не е ясно как са разпределени, но със сигурност по-голямата част от бизнесмените в страната отчитат над 30 хиляди лева доходи, много над 50 хиляди, някои над 100, има и такива които да отчитат над 1 милион лева.

Нека само допуснем (доста грубичко) че 50% от бизнес доходите са получени от лица, които отчитат доходи 30 хиляди (т.е. по тези сметки около 41 хиляди лица) и по гореизложения алгоритъм имат допълнителен данък от 8% върху чистия доход;
По-нататък допускаме:
30% (т.е. по тези сметки около 26 хиляди физ.лица) отчитат 50 хиляди със ставка 14%;
10% ( по тези сметки около 7 хиляди физ.лица) отчитат 100 хиляди със ставка 22%;
5% (по тези сметки около 2 хиляди физ.лица) отчитат 200 хиляди със ставка 30%;
1% (по тези сметки около 250 физ.лица) отчитат 500 хиляди със ставка 40%;
1% (по тези сметки около 220 физ.лица) отчитат 600 хиляди със ставка 43%;
1% (по тези сметки около 200 физ.лица) отчитат 700 хиляди със ставка 45%;
1% (по тези сметки около 150 физ.лица)отчитат 900 хиляди със ставка 47%;
И 1% (по тези сметки около 100 физ. лица) отчитат 1 милион със ставка 50%.

Изобщо не претендирам за достоверност, защото и идея си нямам как са разпределени доходите, но ми се струва реалистично от въпросните 31 милиарда да се постигнат поне 14% като принос към фонда за „по-кратко работно време“.

Това означава, че от бизнеса могат да се съберат поне 4,4 милиарда данъци по гореизложената схема. Или още над 150 хиляди нови работни места.

Най-бързият начин тези средства да бъдат усвоени по правилното направление (без каквито и да е инвестиции и изменения в икономиката, без изискване за ръст) е работодателите да кандидатстват по програма „по-кратко работно време”.

От един такъв бърз анализ стигаме до извода че посредством своеобразен „данък лукс”, насочен в правилна насока, икономиката ни има потенциал да създаде в кратък срок до 180 хиляди нови работни места
(ако приемем че всички нови работни места са с 30000 лева годишно възнаграждение)

или дори до 250 хиляди работни места
(ако приемем че имаме и по-скромни заплати в микса, което е далеч  по-реалистично)..,

и така да съкратим безработицата на половина, до нормални равнища!

Working Shorter Hours






















Working shorter hours is the only way in a world in which competition continues to become fiercer by the day, and in which the center of production is soon going to shift from the West to the East.

This is the conclusion of a study on “The Global Crisis, Flexicurity and Working Shorter Hours in European Countries and Turkey” By Dr. Seyma Ipek Kostekli.

It is awell-known fact that employment and unemployment constitute a multi-dimensional issue with a long and complex past. A lasting solution to this problem lies essentially in completing reform of the labour market. Reductions in workingtime have the potential to make a significant contribution to lowering unemployment.

 (the full text of Kostekli’s study you canread on :http://uaces.org/documents/papers/1201/kostekli.pdf )

The mathematical-statistical (kind of econometric) part of this study displayed the following relationship (based on statistical data on the labor market in Turkey for a specific period): “…Accordingly, if workers in Turkey had worked from one to five fewer hours perweek there would have been a need for some five hundred to two and half million workers as follows:
    44 hours instead of 45                                                          497.000new workers
    43 hours instead of 45                                                          994.000new workers
    42 hours instead of 45                                                          1.514,000new workers
    41 hours instead of 45                                                          2.011,000new workers
    40 hours instead of 45                                                          2.508,000 new workers

This means that reductions in working time are extremely important for alleviating the fossilized structural dimension of unemployment in Turkey.” I would add: in Turkey and everywhere else, globally!

An article of "The Guardian" published in roughly the same period, offers roughly the same solution to the global crisis (the full text of this article you can read on:http://www.theguardian.com/commentisfree/2012/jul/03/why-americans-should-work-less-way-germans-do )

“The most important point to realize is that the problem facing wealthy countries at the moment is not that we are poor, as the stern proponents of austerity insist. The problem is that we are wealthy. We have tens of millions of people unemployed precisely because we can meet current demand without needing their labor.

The US and European economies were close to full employment in 2007 due to demand created by housing bubbles in the United States and across much of Europe. These bubbles then burst, substantially reducing demand. As Krugman and Layard point out in their statement, one remedy for this loss of demand is for government to fill the gap. If the private sector is not prepared to spend enough to bring the economy to full employment, then the government can engage in deficit spending to make up the shortfall.

But there is another dimension to this issue. It's great for the government to generate demand insofar as it can productively employ people.This means either providing immediate services, like healthcare and education, or in investing in areas that will provide future dividends, such asmodernizing the infrastructure or retrofitting buildings to increase theirenergy efficiency. However, it can also employ people by encouraging employers to divide work among more workers.

There is nothing natural about the length of the average work week or work year and there are, in fact, large variations acrosscountries/professions/etc.. The average worker in Germany and theNetherlands puts in 20% fewer hours in a year than the average worker in the United States.This means that if the US adopted Germany's work patterns tomorrow, it would immediately eliminate unemployment.

Of course, it is unrealistic to imagine such large changes occurring overnight, but governments can certainly attempt to encourage employers to shorten work weeks and increase vacation and other paid time-off.

In fact, this is the real secret of Germany's post-crisis recovery. Germany's growth has been no better than growth in the United States since the start of the downturn, yet its unemployment rate has fallen by 2.0 percentage points – while unemployment in the United States has risen by almost 4.0 percentage points. The difference is that Germany encourages firms toreduce work hours rather than lay off workers.

More than four years after the financial crisis began, the world's major advanced economies remain deeply depressed, in a scene all too reminiscent of the 1930s. And the reason is simple: we are relying on the same ideas that governed policy in the 1930s. These ideas, long since disproved, involve profound errors both about the causes of the crisis, its nature, and the appropriate response.

These errors have taken deep root in public consciousness and provide the public support for the excessive austerity of current fiscal policies in many countries. So the time is ripe for a Manifesto in which mainstream economists offer the public a more evidence-based analysis of ourproblems.

Our “system” CAPITALISM IS an economic system that is inherently crisis-prone.It is driven by forces which cause it to be unstable, anarchic andself-destructive. This is as true today as it was over 150 years ago, when Karl Marx and his collaborator Frederick Engels described capitalism in the Communist Manifesto.

Indeed, today’s world of wild stock market booms and slumps, recurring layoffs and long-term unemployment, corporate scandals and power blackouts, seems to fit their description better than ever before. The present economic downturn is no exception. The United States is currently in the middle of the longest period of job losses since the Great Depression of the 1930s.

Understanding the drive toward crisis is central to Marx’s analysis of capitalism and to his arguments for the possibility and necessity of revolutionary change. For Marx, the existence of inequality or poverty alone is not what turns workers against the capitalist system. These problems have always been a part of the everyday workings of any "healthy" capitalist economy. Of greater social and ideologica impact is the insecurity, instability and ruin that economic crises periodically inflict on the lives of working-class people. And so in Capital, Marx argues that capitalism

"dispelsall fixity and security in the situation of the laborer…it constantly threatens...to snatch from his hands his means of subsistence, and...make him superfluous. We have seen... how this [class] antagonism vents its rage... in the incessant human sacrifices from among the working class, in the most reckless squandering of labor power and in the devastation caused by a social anarchy which turns every economic progress into a social calamity."

In short, crises mean that the very functioning of the capitalist system cannot guarantee even the crumbs that are thrown to the worker. Crises have an impact on the capitalists’ fortunes as well. They break up what Marx called the "operating fraternity of the capitalist class" and produce an all-outfight for survival between capitalists themselves…

For Marx and Engels the only solution was democratic economic planning–socialism. Marx and Engels did not believe that capitalism would produce socialism of its ownaccord:
 "withinthe capitalist system all methods for raising the social productiveness of labor are brought about at the cost of the individual laborer; all means for the development of production transform themselves into means of domination over, and exploitation of, the producers; they mutilate the laborer into a fragment of a man, degrade him to the level of an appendage of a machine, destroy every remnant of charm in his work and turn it into a hated toil; they estrange from him the intellectual potentialities of the labor process... they distort the conditions under which he works, subject him during the labor process to a despotism the more hateful for its meanness.... It follows...that in proportion as capital accumulates, the lot of the laborer, be his payment [wage] high or low, must grow worse.... [T]his law rivets the laborer to capital more firmly than the wedges of Vulcan did Prometheus to the rock. It establishes an accumulation of misery, corresponding with accumulation of capital. Accumulation of wealth at one pole is, therefore, at the same time accumulation of misery, agony of toil, slavery, ignorance, brutality, mental degradation, at the opposite pole."

However, under current human realities, socialism also proved to be ineffective solution to improving human wellbeing. Therefore we should at least try applying some of socialists’ ideas with the hope that they might work somehow within the realities of market economy.

In order to effectively understand, explain and critique capitalism we need to develop Marxist theory, and apply it to the global capitalist world that we find ourselves in today. In particular that capitalism goes through various phases. Previously, there was the agricultural revolution and the industrial revolution, and now we are moving into the knowledge revolution. This means that more value is being created from intellectual labour and that this valueis then embedded in intangible goods/commodities. This is in contrast to value being created from manual labour and becoming embedded in tangible goods/commodities. This clearly has repercussions for labour itself. Labour is the core of capitalism, but today, in the developed world as we move into theknowledge revolution, there is a greater expenditure of intellectual labour and less expenditure of manual labour.

So, how does the length of the working-day differ for the intellectual labourer, in the knowledge revolution, as opposed to the manual labourer in the period of the industrial revolution? Obviously, both forms of labour are needed, but in the knowledge revolution there is a greater expenditure of intellectual labour and less expenditure of manual labour. First of all, there is a need for workers to be far more flexible in the knowledge revolution. In the industrial revolution, the emphasis was on 'graft' and physically hard work. The more physical expenditure that the labourer could exert the better - more products could be produced, such as cars and washing machines. This manual labourer created value and some of this value would then be turned into profit, which meant that companies could succeed and capitalism could thrive. In this way it appeared to be a system that 'worked'.

It is important to appreciate the fact that value and profit are different. Increasing the amount of manual labour is quite straightforward (in comparison with intellectual labour). If the manual labour is fit and nourished then he/she can work very hard for a certain period, which means that new value can easily be created.

So, inregard to manual labour, it is just a matter of making a decision in regard to an appropriate length of the working-day - say, 10 hours, then the manual labourer works for this period, and creates value.

However, with the intellectual labourer the picture is not so straight forward. Ideas can materialise at any time of the day or night. The intellectual labourer might have a vested interest in not divulging some of his/her knowledge and ideas within the company, preferring to take them home, and utilise them for another purpose. If a manual labourer is not labouring, the manager can see this very easily, and insist that they work harder. But the knowledge worker? Are they sitting there thinking up something wonderful to benefit the company, or are they just dreaming about their forthcoming night out, or a football match? Many workers surf the net. It is difficult for a company to keep track of whether this is being done for the benefit of the company or for the labourers' individual benefit.

Knowledge assets often reside in, or stem from, people. People cannot be owned, unless we return to a form of slavery. Google’s policy to allow people 20% of their time to pursue their own independent projects is well known. Can you imagine your boss granting you permission to do whatever you want every single Friday? There's only one catch: you do have to stay in the office. Can you imagine what you'd be working on at your desk if you had that kind of freedom? This is exactly the goal behind Google's "Innovation Time Off". Google, head quartered in California and well known for their informal work environment, decided to take a seemingly-contradictory approach to boosting employee productivity: give engineers nothing to do for eight hours (or 20% equivalent of their time) on aweekly basis.

The results? This unique employee motivational tool, accompanied by a perk-filled corporate work environment, has led Google to the very top of Fortune magazine's list of best companies to work for multiple times. The results certainly are in the numbers: with over a billion daily search queries on Google, there's no doubt we've all benefitted from world's brightest engineers being given 20% of their time at work to improve processes and efficiencies.

The concept of giving workers more “free” time does work! There are many examples as in the sphere of “intellectual” business where “freedom” can boost creativity and in the sphere of manual labour as well where simply by shortening the working day/week of individual workers, this can boost demand for “new” workers, which in global scale can boost global demand, and improve economy performance.

Working time is really crucial because by amending the schedule of people’s everyday life, this actually has the potential to change the world we live in! You need to understand that real change is a change in structures. If we just try patching things up, keeping the previous structures, then, nothing can be achieved. However, changes must be carried out peacefully. Apparently a growing number of economists conclude that the thing with the structure-effect (but still peaceful) is change of working time.

As working  times are reduced, the worker must be guaranteed income security just as the employer must also be guaranteed cost security. And the way to do this lies in government financing of any reductions to be made in wages. Of course societies need to bear the initial costs of employing more workers however the benefits might be immense such as a totally new world with less (almost zero) unemployment!

Governments might be the agents who will divert public money to finance shorter working periods for individuals however it is the private sector that supplies money (pays taxes) in all market economies. Therefore the real source of finance for such a global project should be taken out of private profits. Whose profits that might be? Definitely not mine or yours, or some other bloke with a small business! Of course that should be taken out of the “largest pockets” available… oligarchs, monopolies, corporate giants, etc.

According to Oxfam International (article Published: 19 January 2013http://www.oxfam.org/en/pressroom/pressrelease/2013-01-19/annual-income-richest-100-people-enough-end-global-poverty-four-times ) the $240 billion net income in 2012 of the richest 100 billionaires would be enough to make extreme poverty history four times over. With a simple calculation we can see that just a half of these annual profits can provide at least 4 million new well-paid jobs around the world.

The idea of taking money from the rich so as to help the poor has deep roots however this has no effect when you thrash over again and again the  old straw. A change in the whole system is required, however, also, a bloody, violent revolution is not a solution to the problem at all..

On the subject of employment, which topped the list of our most pressing problems even before the crisis, we must take the measures necessary for demonstrating the desired success in a timely fashion and finally break down some of the existing taboos.

Today as in the past the world is undergoing radical changes. And the most important change is in the areas and centers of production as the developed countries of the world rapidly move away from old styles of production. We are therefore compelled to think long-term and to engage in planning.


Shortening the length of the average work day/week/year can be the universal remedy for the crisis we find ourselves in today.

UTOPIA 3RD OF DEC 2012















In the distant future, the Russian taiga, nearly 6,000 km from Moscow (exact GPS coordinates are changing) high speed advancing army of robots. These are the latest generation of devices. Their mission is to quickly, economically and environmentally forage around the entire sector of the taiga and to identify the exact location of any dead tree in the the forest. The command post receives data and constantly updates a detailed map of all lying and upright dead trees, measuring, and assessing the amount of timber.

Ahead is planning of the next phase: transportation of timber material to the processing plants. The next army of robots departs. Their route is carefully planned so that each dead tree on the map to be found; if it is necessary to be knocked down; cut into parts easy to carry; and dragged to the main point of mass transportation.

At that station timber is loaded on barges. It will travel waterways in to the plants. There, with the most advanced technology for bio-Refining dead timber flesh will be transformed into food, clothing, building materials, furniture, vehicles, appliances, robots and equipment, fuels, chemicals and many more. Exhaust heat powers the nearest town. Nothing is lost in this process, nothing is thrown either into the air or as crap, and everything put into operation is processed and reprocessed again in a never-ending cycle.

Long ago scientists have realized that wood residues are chemically heterogeneous resource that can be used for the production of fuels and chemicals. Because of their complexity, they have the potential to be converted into infinite variety of products. The type and variety of chemicals that can be produced from wood residues is almost unlimited. With the new bio-refining technologies this task became economical to achieve.

Third wave of robots departs from the bases to the forest. Although too much dead trees in the forests lead to fire hazards, this material is vital for the soils and the entire ecosystem. Now the robots have to return some of the taken, just enough, to preserve forest’s growing cycle.

Each processing plant is connected to the city by speed transparent tunnels. One can constantly see workers traveling to - / and from the plants. Main activity of the people is to maintain the equipment and systems (the robots which like carbon-fiber-bees work in the forests). After all, the process is fully automated.

Employees live in the nearby town, in the middle of the taiga. Their city is both a "machine for living" precisely designed to create the living conditions for the required staff, but at the same time this city is a great location with panoramic views, with opportunities for having great fun, close to the most picturesque areas of the taiga radius 3000 km. Tourists constantly arrive here; students flock for summer vacations. Green schools are organized for children to study the local environment.

City’s streets are of a new generation. Nothing to do with the heavy and dirty urban infrastructures of the past. Every street is a moving walkway or an escalator on which pedestrians can easily and ecologically go to each section. Streets have different lanes at different speeds, but those who want to shorten the time to get to a point can walk or run and can use carts for baggage.

All energy comes from the city's processing plants. The whole city is built with materials produced there. Biomass produced is also involved in a continuous cycle of food and energy production. The whole development is green with many parks and gardens; it also offers opportunities for farming. All floors, levels and sections have areas for growing crops; most crops are greenhouse for year-round giving harvest. The city is planned so that sunlight can reach every corner.

Permanent residents (the workers) have plenty of free time. Each of them actually owns other real estate properties around the world and travels frequently.

Cities of the older generation continue to exist in updated form. Its permanent residents are the one who have not found work. Anyway even without a job no one is poor. Social policy is quite generous, so even the unemployed are not deprived of anything. Really, it is better to work ... But not everyone has the capacity. Companies hire only the best.

With the introduction of new bio-Refining technologies, global economy changed. Huge amount of new and renewable resources made it possible that no longer people can be deprived of food, clothing, housing and opportunities of having good time with sports, entertainment, art, tourism. Those who cannot find jobs because they do not meet the requirements of the different companies/ social organizations… always have a chance. Anyone can attend various courses to improve the skills. For unemployed it’s free. Toughest succeed!

The ones who are talented and skilled labor in specific “new generation” cities where all things are produced from renewable resources.

Most new generation cities are of a temporary type. For example, forest areas are cleared of dead timber for 10 years and then there is not enough material for optimum production. Of course, except dead wood residues, plants receive live cut trees. But rather logging is done only at individual sites and only individual trees where deforestation contributes to overall forests’ growth. Then the city will be dismantled and moved to the next place, to operate for the next 10 years. When time passes, there shall be a city at the old site again.

Пре-настройка на моделите

















В опит да разберем света, в който живеем, ние, постоянно онагледяваме на вид сложни процеси с прости схеми. После се мъчим с тези схеми да си изградим умалени модели на „света”. За да кажем, че даден модел е сполучлив – проверяваме дали реагира по същия начин, както обкръжаващата ни реалност.

Ако имаме схема, в която покачването на даден „показател” в миналото е водило до понижаването на друг, то моделът по тази схема трябва да се „настрои” съответстващо. Оттам предстоят експерименти, симулации, и т.н., за да може изработената схема и модел да бъдат доказани на дело. Повечето модели отпадат с времето. Например наскоро отпадна моделът на Айнщайн за „относителността” защото от ЦЕРН засякоха частици които се движат по-бързо от светлината, преди това отпадат моделите на Нютон, преди това моделите според които земята е плоска...

Що се отнася до моделите, с които се опитваме да онагледим случващото се в обществото, там нещата са къде, къде по-мътни дори от въпроса за зараждането на Вселената. Оказва се не по-малко сложно да отговориш на въпроса „Как да решим дълговата криза в ЕС?”, „Как да увеличим растежа на икономиката ни” или „Ако имам две левчета и дам на Марийка едното.., аз имал ли съм всъщност 2 левчета преди това изобщо?”

Науката (традицията) за това колко точно левчета имаме започва още когато в древните общества са се опитвали да броят добитъка, да мерят земите, да определят дали едно копие може да се продаде за торба зърно или за две торби, три торби, четири... Тази „наука” е вървяла ръка за ръка с „науката” за това дали на крадеца трябва да му се отреже ръката или двете ръце, а убиеца дали да се беси или обезглави, метежникът дали да се посади на кол или разпне...

На вид така различни науки, изискващи различни познания през цялото време гонят една и съща цел: „в кого да е хляба и ножа” и на какви парчета този хляб ще се реже? Появява се и въпроса дали изобщо има хляб за рязане и колко точно? Стабилното в цялата картинка е че винаги е имало някой в който е ножа.

Именно за нестабилния елемент от обществените ни процеси обаче бих искал да поговоря „колко точно е хляба”.. „в кого е ножа”, защото ако сметките излязат криви, онзи който държи ножа ще бъде сменен (рано или късно, по един или друг начин).

Днес въпросът за хляба, за нашето бъдеще, сигурност, спестявания, инвестиции и т.н. е толкова несигурен и сложен, че имащите функцията да го разпределят и измерват са в патова ситуация. Сократовият парадокс „колкото повече знам толкова повече знам, че нищо не знам” връхлита върху нас все по-силно. В дните, когато се разбива илюзията за познание в сферата на точните науки (разбития модел на Айнщайн и откритите по-бързи от светлината частици) разбива се и илюзията, че някой може да на „оправи”. На дневен ред е неспособността на ЕС да реши проблема с дълговата криза; на дневен ред е неспособността на САЩ да реши проблема с държавния си дълг; на дневен ред е глобално забавяне (стагнация) на световната икономика; политическа криза и бедствия в Япония; революции в арабския свят; слаб Израел, който ще бъде принуден да се оттегли от претенциите към Палестина и евентуално нова държава – Палестина (не че това е добре или зле, но е показател за отслабени позиции); неспособност на великите сили да урегулират ситуацията в Ирак и Афганистан (въпреки че през ден излизат новини за ликвидирани лидери на Алкайда); девалвация и рекордни нива на търговски дисбаланс в страни с ляво управление като Беларус; политически театър и постановки навсякъде по света. Навсякъде онези, които „държат ножа” и мерят хляба се оправдават с: „вижте онези оттатък, съседите ни колко са зле”, ежедневно се обявяват корекции на прогнозите в посока надолу... Индексите на финансовите пазари спадат, спадат, спадат, спадат...

Въпросът за нашето бъдеще дали е „светло” или не дотам... се преоценя в отрицателна посока. В света се произвежда дадено количество стока и циркулират дадено количество парични еквиваленти... Всеки се пита дали утре ще има ТОЙ/ТЯ достатъчно от въпросните еквиваленти, че да живее добре? Бих казал, че е по-добре да се запитат дали утре ще има достатъчно стока... а един от главните фактори за бъдещето са действията на правителствата.

В онези държави, чиито граждани са живели добре до вчера, днес имат огромен държавен дълг – надхвърлящ 100% техния БВП. Онези държави, които са разчитали да поддържат ръст на икономиката чрез износ, днес ще трябва да преосмислят стратегията си, тъй като основните им вчерашни клиенти, днес не са в състояние да си позволят да харчат със същия темп. Новите клиенти не са толкова ларж, пазарят се до последно за отстъпки.

Логично е при подобно стечение на обстоятелствата да очакваме обикновения човек все по-трудно да финансира мечтите си за къща, кола, почивка, ремонт и т.н. В момента, в който огромна маса от потребителите останат без средства, които да похарчат за стоки – тогава производителите ще са принудени да намалят мащабите на производство, да уволнят персонал... Оттам нова вълна на спад и омагьосан кръг от спадове...

Проблемът в момента се състои в това, че онези които държат хляба не могат да намерят решение на това как да се излезе от омагьосания кръг на спада. Ако просто напечатат пари и ги вкарат в икономиката, на бърза ръка цените на всички стоки ще нараснат и ефектът от упражнението ще е в най-добрия случай нулев. Ако оставят длъжниците да фалират и се опитат чрез някакъв сорт приватизация да преразпределят активи от едни ръце в други, отново това ще доведе до свиване на икономиката и нулев ефект в най-добрия случай. При всички положения, горните мерки ще се отразят на джоба на обикновения гражданин, който или ще има по-малко средства от преди, за да купува стока или стоката ще е на по-високи цени, а средствата в джоба ще нарастват по-бавно от цените в магазина...

Има явна грешка в модела, с който представяме икономиката. Концентрирани сме повече над това да онагледим света в традицията на счетоводството, където всеки един участник се явява или кредитор, или дебитор и интересите им се сблъскват и регулират на пазара. Картината на числата, освен че е размазана и черно-бяла, почива на вече неактуални данни.

Когато например Обама внася за разглеждане един или друг план, няма как републиканците да бъдат убедени, че планът ще сработи, а различните икономисти ще се надпреварват да дават мнения кое от кое по-противоречиво. Един ще каже, че планът е великолепен, защото ще се пренасочат повече средства към домакинствата, друг на обратно ще възкликне, че планът ще погуби икономиката, защото цените ще скочат, трети ще каже че цените може и да не скочат веднага, но ще се покачи държавния дълг и ще се наложи да се вдигат данъците, четвърти ще спорят че планът ще доведе до покачване на вноса и щети за местните производители, пети съвсем друго... че планът почива на стари данни за икономиката и предвидените мерки са недостатъчни... И всички те ще имат някакви основания базирани на един или друг иконометричен модел, една или друга хипотеза (в зависимост от предубежденията).

Целта на играта е от пари да се създадат стоки и услуги, които в последствие да създадат още повече пари и цикълът да продължи, освен това темпът на това нарастване трябва да бъде достатъчно бърз, че електоратът да усети „подобренията” като възможност да се радва на повече стоки и услуги, спрямо предходния период.

В момента, в глобален план, този темп се оказва недостатъчно бърз и електоратът е масово недоволен, а на места темпът е отрицателен и там електоратът е изключително недоволен.

Основните играчи са: 1. Банките, които разпределят кредита; 2. Фирмите, които ползват кредита да създават стоки и услуги, които изплащат кредита и лихвите на банките, които създават работни места; 3. Домакинствата, които получават доходи от фирмите под формата работна заплата и/или дивиденти; спестяват и получават лихва от банките; теглят потребителски кредити и плащат лихви, получават пенсии, застраховат се; 4. Правителствата, които събират данък от всички останали, и връщат средствата обратно в икономиката, като създават работни места, инвестират; 5. Пенсионните фондове, застрахователните дружества и др. финансови институции, които инвестират събраните средства във финансовите пазари, изплащат пенсии на домакинствата, изплащат обезщетения по застраховки. 6.Външните пазари, източник на внос, възможност за експорт и конкуренция, преки чуждестранни инвестиции.

Къде се къса нишката в този кръговрат? Моделите, които ползваме дават противоречиви отговори, но е ясно че някъде по веригата се отклоняват средства по неефективни канали. Не бива да забравяме, че в крайна сметка целта е домакинствата да могат да си позволят повече стоки и услуги, спрямо предходния период. Това може да стане ако работодателите повишават работната заплата по-бързо от ръста на цените; или с увеличаване достъпа до евтин потребителски кредит, който да е възможно да се обслужва от същите тези заплати; или намаляване на данъците. Друг вариант е държавата да създава нови работни места инвестирайки средства в различни проекти, т.н. „ръчно управление”.

Очевидно в момента няма как работодателите да започнат да повишават заплатите, тъй като в икономиката няма достатъчно ръст. Очевидно банките няма как да започнат да отпускат повече потребителски кредити, защото доходите на населението не са достатъчни, че да обслужват повече кредит (няма ръст). Инвестициите на пенсионните фондове губят стойност поради колапса на финансовите пазари (няма ръст). Държавата не може да събере достатъчно приходи от данъци, тъй като доходите на фирмите, домакинствата и финансовите институции в страната спадат... Държавата не може да премине на ефективно „ръчно управление”, поради невъзможност да привлече средства посредством увеличаване на държавния дълг (слаби постъпления от данъци недостатъчни да покрият обслужването на нов дълг...)

Изправени сме пред класическа депресия и нова рецесия, и пак депресия. За съжаление в този глобален свят опцията правителствата да харчат пари които нямат е вече изчерпана. Невъзможна е и опцията за либерализация на пазарите, тъй като това крие ужасяващи последствия. Отговорът на задачката как да се увеличат доходите на домакинствата може би се крие в някои от идеите на Маркс за разпределението на добавена стойност.

Тук не говоря за някакви видове брутални форми на погазване на частна собственост. Но при всички случаи говоря за адекватна намеса на държавата при разпределение на добавената стойност. Във всяка една икономика съществуват определени бизнеси, които генерират огромни приходи (съпоставено със съответното БВП), но поради една или друга причина добавената стойност от съответния бизнес не достига до обществото. Почти във всяка държава има примери (често монополни интереси на глобални корпорации, често картелни интереси на икономически групировки ) където с разрешението на правителството корпорациите експлоатират ресурс извличайки добавената стойност без да оставят справедлив дял от нея на домакинствата.

Несправедливото разпределение на добавена стойност може да се случи или чрез поддържането на ниско заплащане на труда, или с нежелание на корпорацията да направи допълнителни инвестиции, които да създадат добавена стойност за обществото, от това е възможно и да страдат други бизнеси в страната, които са принудени да намалят мащаба на дейността си и да съкратят персонал. Възможно е определени сектори (банков например) да са оставени да акумулират твърде високи нива на добавена стойност без механизми тази стойност да се разпределя справедливо.

Има достатъчно методи държавата да направи анализ дали дадени „целеви” дружества (често монополисти, концесионери, финансови лобита и т.н.) имат ресурсите да направят едни или други инвестиции или да увеличат нивото на заплащане на труда на определени нива. (Това НЕ СЕ отнася за нашата държава, тъй като в управлението и в администрацията болшинството са некадърници... и пак ще объркат нещо ако се заемат с подобна работа)

При условие че държавата няма средства в кризисна ситуация да премине дори на „ръчно управление”, а електоратът от ден на ден става все по-беден, държавата е длъжна да потърси алтернативни методи за „рязане на хляба” (без увеличаване на данъци, без увеличаване на държавния дълг). Всичко това, естествено, следва да бъде направено след задълбочен анализ и професионално, без излишни движения, безшумно и с индивидуален подход.

Какъв ни е кяра от ЕС? (Продължение)






















В предишната бележка направих някои изводи относно усвояването на еврофондовете. Тези бележки се отнасяха за седемте оперативни програми. Пропуснах обаче да коментирам Програмата за развитие на селските райони (ПРСР). Според отчета към края на януари 2011 са били усвоени около 1,2 милиарда лева или средно на месец по 26 милиона. До април темпът на усвояване е около 21 милиона лева на месец. Като прибавим и средно 17 млн. евро/месец от седемте оперативни програми.., то.., простата бакалска сметка (на пръв поглед) изглежда така: 29 млн./месец усвояваме от ЕС, а средно по толкова и внасяме натам.

Моето мнение е че земеделските субсидии следва да се разглеждат отделно от останалите програми. Дали страната ни е нетен донор на ЕС или е леко „отгоре” ... това не носи кой– знае–колко информация (освен че ефектът от цялото ни членство е нулев).

В предишната бележка опростих нещата, като съпоставих колко приблизително км магистрала сме изградили с евро-пари и колко средства за такава сме внесли в общия ЕС бюджет (вярно е също, че тези средства сме си ги върнали обратно по земеделските програми). Но от цялото това въртене на средства се губи главният извод...

Кажете ми каква е ползата производителите ни да получат по 100 лева субсидии, когато в останалите страни на ЕС производителите получават по 1000 лева субсидия? Нашенецът може би ще успее да произведе стоката с тази помощ, но като отиде на общия пазар, където онези, които са взели по 1000 лв. му подбиват цените... ефектът е ...

Много по-ясни нещата стават, когато земеделските евро-субсидии съпоставим с това колко всъщност субсидии получават останалите ЕС-членки на фона на България.

Иначе казано: критерият за ефективност на седемте оперативни програми следва да бъде дали усвоената от ЕС сума надвишава вноската ни в общия ЕС бюджет; критерият за ефективност при земеделските субсидии е дали тяхното количество (на глава от населението) надвишава средното ниво при останалите страни-бенефициенти.

Тези критерии аз съм си ги измислил и не претендирам за точност, но съгласете се че дават, ако щете и „визуална” представа за простичката сметка на иначе доста „сложни” транзакции :)

Това че до момента отношенията ни с ЕС могат да се охарактеризират с фразата „Танто за кукуригу” е повече от ясно. Но нека погледнем на нещата от друг ъгъл: Какво би било, ако усвоявахме средствата от ЕС на макс? Какви са ни пропуснатите ползи до този момент?

От миналата бележка стана ясно че е възможно само от седемте оперативни програми да извличаме полза в размер на 2% от БВП.

1. Ако средно за месец икономиката ни генерира по 3 милиарда евро БВП (по 36 милиарда евро за цялата минала година). 1.1. Ако за периода 2007-2013 рамката на евро-програмите е 8 милиарда евра, от които 6,67 с ЕС финансиране, т.е. за 84 месеца по 80 милиона евра на месец. И вноската ни е към 30 милиона евра, остават ни 50 милиона да инжектираме в БГ-икономиката. 1.2. Това се равнява на почти 2% от БВП-то ни.

2. Отново, като съпоставим с 3те милиарда евра на месец БВП... 2.1. Като вземем в предвид обстоятелството, че по земеделски програми усвояваме по средно 11 милиона евро на месец... 2.2. Можем да прибавим „инжекция” в размер на 0,4% съотносително нашия БВП.

3. Общият ефект от седемте оперативни програми и различните мерки по ПРСР следва да се равнява на около 2,4% съотнесено към БВП. Вместо тези 2,4% (които повярвайте ми съвсем не са малко, особено в предвид това, че от правителството се скъсаха да се хвалят с едва сколасалия 2% ръст за второто тримесечие) НИЕ ОТ ЕС ИНЖЕКТИРАМЕ 0%, даже бих казал -0%!!!

В предишната бележка изказах мнение, че това се дължи предимно на некадърните ни управници и администрация. Що се отнася до седемте оперативни програми това е така. Но по отношение на субсидирането на земеделието... вината е както на наша, така и на общоевропейската администрация.

Не е тайна, че в развитите страни на ЕС нито едно правителство не може да спечели избори без поддръжката на земеделците в съответната страна, а тяхното „благоволение” се печели само с едно – субсидии... Факта че в Европа от край време харчат средствата на данъкоплатците за да субсидират не до там ефективно земеделие е пагубен за страни като нашата, която не може да бъде конкурентноспособна и губи възможност за достъп до ЕС-пазарите (защото техните земеделци са оставени да продават стока на безумни цени, нали така и така си лапат субсидии..).

Откакто страната ни е членка на ЕС, положението не се е изменило много. Направих си труда да погледна докладите на Европейската комисия по земеделие и развитие на селските райони. За да изчистя данните от излишества, просто ви представям получените помощи делено на глава от населението.

Директни субсидии за производители изплатени за 2009 г.:
Белгия - 56 евро/год./на глава от населението
България - 28 евро/год./на глава от населението
Чехия - 44 евро/год./на глава от населението
Дания - 182 евро/год./на глава от населението
Германия - 67 евро/год./на глава от населението
Естония - 36 евро/год./на глава от населението
Гърция - 215 евро/год./на глава от населението
Испания - 110 евро/год./на глава от населението
Франция - 128 евро/год./на глава от населението
Ирландия - 302 евро/год./на глава от населението
Италия - 69 евро/год./на глава от населението
Кипър - 31 евро/год./на глава от населението
Латвия - 32 евро/год./на глава от населението
Литва - 54 евро/год./на глава от населението
Люксембург – 67 евро/год./на глава от населението
Унгария - 68 евро/год./на глава от населението
Малта - 7 евро/год./на глава от населението
Холандия - 49 евро/год./на глава от населението
Австрия - 87 евро/год./на глава от населението
Полша - 41 евро/год./на глава от населението
Португалия - 57 евро/год./на глава от населението
Румъния - 24 евро/год./на глава от населението
Словения - 34 евро/год./на глава от населението
Словакия - 37 евро/год./на глава от населението
Финландия - 103 евро/год./на глава от населението
Швеция - 79 евро/год./на глава от населението
Великобритания - 55 евро/год./на глава от населението
Средно ниво - 76 евро/год./на глава от населението

Тази информация можете и сами да си я набавите от http://ec.europa.eu/agriculture/funding/directaid/distribution_en.htm
(без сметката „на глава от населението, но със всички изходни данни за целта)

Тези данни от година на година са относително, бих казал „учудващо” стабилни и растат „учудващо” стабилно. Направо може да си направим извод, че цялата селскостопанска промишленост на ЕС се крепи на/ (получава стабилност от) субсидиите.

Една кратичка статистическа справка показва, че страната ни усвоява почти 3 пъти по малко на глава от населението субсидии спрямо същите показатели за останалите бенефициенти. Вярно, че като % от БВП размера на усвоените субсидии е висок. Средно за ЕС този показател е 0,45% съотнесено към БВП. Но отделни страни като: Гърция (с усвоени субсидии за земеделците в размер на 1,55% от съответния БВП); Испания с 2,18% от БВП; Франция с 0,77% от БВП, Литва с 0,74% от БВП; Унгария с 0,73% от БВП; Полша с 0,50% от БВП... доказват това, че страната ни е [сравнително] ощетена.

Изводът е, че усвояваме 3 пъти по-бавно от очакваното по оперативните програми и 3 пъти по-малко по ПРСР спрямо останалите ЕС-членки.

От една страна, сме крайно некадърни да дръпнем парите по оперативните програми, но, от друга страна, на българския земеделец не се дава достатъчно (сравнено със средните темпове в ЕС) поради нашата си административна некадърност и поради нежелание от ЕС да ни увеличат лимитите. Например по мярка 112 „създаване на стопанства на млади фермери” предвидените средства са отдавна усвоени, налага се да се прехвърлят средства от други мерки, за да може 112 отново да бъде отворена. Губим време за административни игрички. В крайна сметка няма да бъдем в състояние да усвоим достатъчно средства до 2013та.

Свидетели сме на откровена и брутална дискриминация и некадърност. Играта в икономиката е за време, който закъснял, той неуспял!

Освен кадърно правителство на нас ни трябват и лидери със самочувствие и отговорност, които да отстояват интересите ни, така че да не сме на първо място по „прецаканост” в този ЕС.

Какъв ни е кяра от ЕС?!?






















отг.: за периода януари – юли на 2011 година = 26,4 млн. евро; или 0,064% принос като % от БВП.

Преди няколко дни гледах по новините как Бойко е събрал групичка пенсионери, реже някаква лента и разправя как строим ли строим пътища и магистрали с евро-пари…

Дали един или друг разход е платен с „наши” или с усвоени евро-пари > реално има значение, след като се отчете колко всъщност сме платили като ЕС-вноски.

Равносметката за периода януари – юли е следната: Частта от вноската на Република България за общия бюджет на ЕС, изплатена към края на месец юли 2011 г. от централния бюджет на Р.Б. възлиза на 422,2 млн. лв. (216 млн. евра), а реално усвоени по еврофондове за същия период са (242,3 млн. евра).

Сметката колко парички са „влезли” в страната по линия на еврофондове / „излезли” от националния ни бюджет е проста: 26,4 млн.евро. Това се равнява на 0,037% от миналогодишния ни БВП. Ако този темп се запази до края на годината (средно по 3,7 млн. евро чист принос в икономиката на месец…) то приносът на ЕС-парите, в проценти от БВП ще е нещо от сорта на 0,064%.

Вярно че до скоро вместо този 0,064% положителен принос - средно сме „дарявали” за общия бюджет на ЕС по над 10 млн. евро/месец … или -0,3% „отрицателен принос”.. Не ме разбирайте погрешно, не казвам че видите ли, европейците са прокопсали от наши вноски. Просто резултатът от това „въртене” на финанси се изразява в голямо количество „затворени пари”, от които /на прост БГ-език/ „няма кяр”! Нещо повече – пропуснали сме възможността да „инжектираме“ в икономиката ни пари, „произведени“ от европейския данъкоплатец (изключая нашия).

Под предлог че има злоупотреби с усвояването на евро-пари, през 2008ма европейците ни отказват достъп до парите на техните данъкоплатци, а нашите пари – парите на българския данъкоплатец остават „замразени“. Моята лична теория е че западняците на прецакват нарочно като виждат какъв ръст отчитаме тогава. Явно са си казали че с такъв ръст ще се справим и без парите на техния данъкоплатец... Ама обявения тогава ръст е в следствие на процеси които секват след настъпването на глобалната финансова криза. След като на власт идват Бойко и компания, нещата с евро-парите не са кой-знае колко по-добре... ще сме късметлии ако в националната ни икономика се върнат собствените, „произведените“ от нашите данъкоплатци средства.

Да, при средно 2,5 млн. евра за км. магистрала може и да кажем вижте: за седемте месеца на 2011г. успяхме да усвоим ЧИСТО ЕС-пари за 10 км. магистрала! Ама засега от 2007ма насам сме били "донори" за ЕС-бюджета с пари за поне 150 км. магистрала!!!

Да се бием в гърдите че строим магистрали с европари като преди това същите тези пари сме си ги внесли като вноски в ЕС… е нелепо, (както повечето приказки на правителството!)

От ЕС е зададена рамка за периода 2007-2013 да изхарчим над 8 милиарда евра /6,67 от които с ЕС финансиране, останалите самоучастие/ иначе казано да харчим по 80 милиона евра на месец и да внасяме по 30-тина млн. евра на месец („нетно“ по 50 млн. евро-пари за нас т.е. възможност да “инжектираме” в националната икономика средства в размер до 2% от БВП). Вместо възможни 2% ние едва сколасваме до 0,064%...

Дотук можем да виним единствено и само некадърните ни правителства и нас, които сме си ги избирали. Но оттук нататък дори и нас си няма да можем да виним. Нещата ще станат по-зле…

След като в предишна бележка написах една приказка за един мелничар и евро-дългове.. с надежда, че правителствата на Германия и Франция ще проявят солидарност и ще се справят с дълговата криза по начин, изгоден за всички... Ама явно няма да стане така..

По всичко личи че с борчовете на Гърция, а и на други ЕС-членки ще се справяме „солидарно”… И тези средства по-всяка вероятност ще дойдат от общия бюджет на ЕС (от там където отиват ЕС вноските!!!). Това може да означава само едно – следващите рамки на евро-фондовете за страната ни (както и за всички които разчитат на евро-парите) ще са по-скромни… Ще стане още по-трудно да усвояваме ЕС-средства и т.н.

Трябва ни кадърно правителство което да успее да постига над 90% усвояване на фондовете или ... нищо хубаво не на чака…

Цената на щастието















Влизаме в магазина и виждаме, че стока А струва 100 лева, стока Б струва 80 лева, а стока В струва 50 лева.

Независимо коя ще си изберем, в случай че съдържанието в портфейла (или наличността по сметката към дебитната/кредитната карта) показва равнище, според което имаме възможност да изберем някоя от трите – то – в конкретната ситуация ние допускаме че сме щастливи, защото можеше положението да бъде такова, че дори и стока В да не можем да си позволим.

Има хора, чието финансово състояние предполага да си вземат стока „Г” за 1000 лева, просто защото – така им приляга... 5 минути след като са направили покупката вече са забравили. В случая допускаме, че подобна покупка (сама по себе си) не може да им донесе щастие. Тяхното щастие е в други видове стока...

В такъв свят живеем, че винаги ще има хора, които работят здраво, че да си купят А или Б или поне В; и хора, които са толкова богати, че дори от Г няма да се впечатлят. Също ще има и хора, които не могат да си позволят даже В.

Естествено, ще има и хора, които ще крадат – в крайна сметка ще си имат А и Б, та дори Г. Ще има и такива които ще си дадат и последните спестявания само и само да придобият едно Г, което да им донесе глътка радост в мрачното им съществуване. Ще има и такива, които ще лъжат, ще правят измами, схеми, ще вземат и ще дават подкупи... само и само да натрупат достатъчно, че да влязат в клуба на Г-купувачите.

Ще има и такива, които увлечени да печелят пари ще забравят истинските радости, които с пари не се купуват. Ще има и такива, които рязко ще обеднеят ... семейството им ще бъде разбито и ще загубят приятелите си. Ще има и такива, които успяват някак си да изкарат достатъчно и са щастливи, защото най-важното („онова, което с пари не се купува”) го имат.

Но това, което искам да кажа касае онези, които са основните купувачи на А, Б и В. Тъй като дори и Г-купувачите зависят от тях. В такъв свят живеем, че ако купувачите на А и Б станат малко, то ще се увеличи броя на онези които крадат и рано или късно – броят на купувачите на Г ще намалее или по-страшно – крадците няма да имат какво да откраднат... ще настъпи хаос и онези които до скоро са купували Г ще бъдат изцяло сменени.

Това, което искам да кажа не касае нещата, които „с пари не се купуват”, тъй като купувачите на Г не могат да контролират това. Но от купувачите на Г се очаква – те да контролират финансите и съответно какъв ще е броят на онези, които ще могат да си купуват А, Б и В.

Да повторим, колкото по-голям е броят на купувачите на А, Б и В, толкова по-добре са се справили купувачите на Г. Щом по една или друга причина броят на купувачите на А, Б и В намалява... а в същото време се увеличава броя на крадците, значи нещата не вървят на добре.

Трябва да се отбележи, че на Г-купувачите никак не им е лесно. От една страна, за да увеличат броя на А, Б и В-купувачите трябва изкуствено (крадейки потенциал от бъдещето) да се натикат повече парички в ръцете на повече хора. От друга страна, рано или късно изкуственото увеличаване на кредита в системата води до инфлация, дупки в бюджетите на държавните органи...

В крайна сметка от опитите на Г-купувачите да „стимулират” потреблението резултатът може да се обобщи така: ако преди една година купувачите на А, Б и В са пазарили любимата стока на цени 100, 80 и 50, то днес цените са скокнали до нива от 150, 120 и 75. Данъците също междувременно са скочили. Сама по себе си инфлацията не е проблем, ако доходите на А, Б и В купувачите растяха съразмерно... Но вече няма как да увеличат заплатите, тъй като всяко увеличение ще предизвика още по-високо покачване на цените и ще се наложи ново покачване на данъците.

Не бива с лека ръка да упрекваме методите на Г-купувачите. Самите А, Б и В купувачи са гласували за такава политика. Ако не бе стимулирането, то в света щеше да цари статукво, вместо ръст.

Излиза, че за да може УТРЕ да си позволим повече щастие отколкото ДНЕС, то другиден ще се наложи да затегнем КАИША. За да е възможно утре Г-купувачите да направят така че да увеличат броя на А, Б и В купувачите, то те трябва да поемат риска другиден това увеличение да им коства скъпо.

Днес ние плащаме последствията от поетия риск през годините между 2000 – 2007ма. И то тук не говоря за малкото „Г-клубче” на нашата държавица, а глобално. Утре е крайно вероятно да се наложи да затегнем каишите още по-здраво.

Днес на Г-купувачите не им е никак лесно. Единственият вид щастие, което уж можеха да контролират – относителния финансов комфорт на А, Б и В купувачите – вече е извън контрол. Явно света, в който живеем е толкова оскъден на щастие, че финансовата му цена скача с двуцифрени темпове.

До подобни мисли човечеството е достигало неведнъж... Към края на 19ти век когато икономистите надават вой, че човечеството е обречено на глад ако продължи да нараства с тези темпове, индустриалната революция и по-конкретно революцията в селското стопанство (торове/ трактори/ комбайни..) дават почва за нов ръст.., Така икономическият бум се е задвижвал от технологични открития, достигайки до своя пик... и след загуба на инерция човечеството е навлизало в кризисни ситуации, ... до настъпването на новия технологичен пробив.

Задават се промени и единственото сигурно е, че „цената” на финансовия комфорт ще става все по-висока, а „А, Б и В-купувачите” все по-малко... до следващия бум.

Каквато и да е цената на нашето „финансово щастие”, ясно е, че то идва само за кратко, от „бум” до „бум”.

Приказка за един мелничар и едни евробондове














Имало едно време един богат мелничар, който живеел в едно китно селце. Съселяните го уважавали много и с радост вече дълги години ходили при него да си мелят брашното.

Но не винаги е било така. Преди години баща му на мелничаря бил лихвар и след като повечето в селото, а и в съседните села му дължали парички, той почнал да тормози селяните и на повечето успял да им вземе имотите (с помощта на няколко местни яки момчета). Полакомил се за имотите в съседните села, но в крайна сметка, след като всички се обединили срещу него, лихварят избягал далече яко дим, оставяйки невръстния си син на милостта на ония, които до вчера тормозил.

Синът на лихваря бързо си стъпил на краката и станал прочут мелничар. Мелил повечето брашно „на версия” като позволявал клиентите да плащат със следващата реколта, която така или иначе с всяка година била повече и повече. Нямало други мелници, защото този бил единственият, който мелил на версия и просто нямало смисъл от други, защото мелничарят постоянно правил мелницата и складовете си по-големи и по-големи, по-ефективни и по-ефективни. В съседните села останали няколко мелничаря, ей така - повече за „хоби”, те самите често ходили при героя на тази приказка да им мели брашното.

Направил голямо зърнохранилище и почнал да продава на онези, които временно нямали жито. Всичко вярвало добре, доде реколтите започнали с всяка година да намаляват. Всеки започнал да дължи нещо на другия. Положението било еднакво навсякъде – във всички села, имало дългове, както между близки съседи, така и между отделните села.

Днес мелничарят е пред избор:

Ако продължи да дава зърно и да мели на версия, както досега, ще има опасност в собствената му къща да настъпи глад. Ако ли спре версиите, онези от които е натрупал богатството си ще спрат да внасят в хранилището му зърно (вярно, те вече отдавна не внасят, но..). Има и перспективи да продава зърно и брашно на далечно село на изток, където въпреки че доскоро хората били бедни, сега нещата се обръщали на обратно.

В общи линии пред същия избор стои в момента Германия. Ирландия, Португалия, Испания, Италия, Гърция – правителствата на всичките тези държави години наред са си правили сметките „на версия”, тоест, трупайки дефицит. В годините на растеж това не е било проблем, като ти растат доходите, плащаш си лихвите по дълга, погасяваш си го и не ти пука, даже теглиш нови заеми. Сега, когато всяка година на същите тези страни доходите им намаляват (в реални величини, като изключим надутите от инфлацията цени) да си плащаш дълговете става сложно.

Освен това настъпва и всеобща паника. Онези, които са дали на заем на тези държави са си мислили, че обещаният доход е с нулев риск. Наистина едно правителство винаги може да вдигне данъците и да си набави необходимите средства, че да си погасява борчовете. Да, ама нещата не са толкова прости. По-високи данъци значи още по малки доходи за фирмите в съответните държави и за гражданите. Веднага настъпва и паниката на финансовите пазари, акциите на фирмите губят стойността си (нали зад тази стойност стоят обещания за дивиденти, а след като се вдигнат данъците, то.. дивиденти .. през крив макарон).

Паниката сама по себе си води до последствия, които не би следвало да се случат, ако хората глед разумно и трезво над нещата. След като на въпросните правителства им е все по-трудно да намерят някой „балък” да им даде назаем, то те се принуждават да теглят кредитите на по-високи лихви. Оттам, лихвите за всички граждани на съответната държава стават по-високи.

И когато никой вече не може да тегли кредит – икономиката спира.

Единственото спасение на Европа е Германия. Тя единствена има доходи далеч над бюджетния дефицит, донякъде и Франция, но.. само донякъде. Ако Германия поеме риска да рефинансира дълга на затруднените ЕС-членки, нещата ще се уравновесят (поне на този етап).

Пускането на „евробондове” гарантирани от всички богати държави-членки на ЕС ще разсее съмненията за риск и лихвите, на които ще се пуснат въпросните книжа ще са достатъчно ниски, така че да няма напрежение във финансовия свят. Лихвите ще се задържат на стабилни нива и кредитите ще растат стабилно (поне на този етап).

Нека се върнем сега към нашата приказка за мелничаря. Една вечер той събрал семейството си и им казал: „Баща ми беше алчен лихвар, който тормозеше всички. Но след като си получи заслуженото, той избяга, а на мен лично никой не ми потърси сметка за греховете му. И сега сме най-богатото семейство в околността. Считам, че трябва да помогнем на нашите съселяни. Утре смятам да обявя, на цяло село, че който дължи на някого брашно – могат двамата да дойдат при мен. Аз ще дам на ищеца каквото му се полага, а длъжникът ще ми плати догодина когато дойде новата реколта, всички които тази година на мен лично ми дължат зърно, аз ще ги изчакам до следващата година и ще им дам достатъчно че да изкарат зимата!”